Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост

Общото правило, което допуска обезщетяване на неимуществени вреди се съдържа в чл. 52 от Закона за задълженията и договорите. Съгласно цитираната разпоредба, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.

Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактна категория. Справедливостта е критерий за определяне размера на неимуществените вреди. При прилагането на критерия  на справедливостта следва да се отчитат въведените още от Аристотел ( 384 г. пр. н. е. – 322 г. пр. н. е. ) в книга пета на „Никомахова етика“ ( 300 г. пр. н. е. ) принципи на  „възстановителна справедливост“ (лат. iustitia correctiva ), изискваща състоянието на един човек да бъде възстановено след настъпването на една неправда в състоянието, което е съществувало преди тази неправда; и на „разпределителна справедливост“ (лат. iustitia distributiva), която изисква лицата в едно и също положение да търпят еднакви последици от състоянието, в което се намират, т. е. еднакво третиране на еднаквите случаи.

В хипотезата на чл. 52 ЗЗД посочените два принципа действат паралелно – еднаквите по вид и степен вреди да намират еднаква компенсация, която да отговаря на действително преживените страдания. Право на обезщетение има всеки човек, който се е намирал в емоционална връзка с починало при непозволено увреждане лице, поради това, че е загубил тази връзка ( проявна форма на разпределителната, „дистрибутивна“  справедливост); доколкото обаче не всеки вид емоционална близост е еднакъв, то и не всеки вид социална връзка с починалия следва да дава право на обезщетение (проявна форма на възстановителната, „корективна“ справедливост).

Понятието „справедливост” е обусловено от конкретните и обективно съществуващи обстоятелства – начин на извършване, обем, характер и тежест на увреждането, степен, интензитет и продължителност на търпимите болки и страдания, физическите и психологическите последици за увредения, възраст на увреденото лице, отношенията между пострадалия и близките му, промяната в живота на близките на пострадалия и други фактори.

Обезщетението за неимуществени вреди има само компенсаторна функция.

Вземането за обезщетяване на неимуществени вреди има своите корени в римския деликт iniuria.

Сравнителното право познава две системи за обезщетяване на неимуществените вреди, които се различават в зависимост от кръга на случаите, за които може да се присъжда обезщетение.

Първата от тях е на френското право, което в чл. 1240 ФГК урежда обща клауза за поправяне на всяка морална вреда, независимо от вида на нарушението на засегнатото право.

Втората система е възприета от германското и италианското право ( параграф 847 ГГЗ и чл. 2059 ИтГК ). Тя допуска обезщетяване на неимуществените вреди само в предвидените от закона случаи.

В България развитието на института е противоречиво.

Въпросът за обезщетението на неимуществени вреди от смърт на близък е бил уреден за пръв път в чл. 262, ал. 2 от Наказателния закон от 1896 г. в първоначалната му редакция, която е предвиждала, че право на обезщетение при смърт имат възходящи, низходящите и съпругата.

Член 56 ЗЗД ( отм. ) не е съдържал легална дефиниция на понятието „вреда” и не е разграничавал имуществените и неимуществените вреди. Тълкуването на чл. 56 ЗЗД (отм.) е било правено във връзка с наказателния закон, като през различни периоди се е приемало, че се дължи обезщетение за всички вреди или само за вредите, изрично предвидени в закона.

С приемането на чл. 52 ЗЗД българското законодателство категорично се присъедини към системата за обезщетяване на всички неимуществени вреди.

Съдебната практика ограничава неимуществените вреди главно до три групи случаи – физически болки и страдания от телесни увреждания; болки и страдания, причинени от смърт на близък роднина или съпруг, както и на лице, което се е намирало в трайна и дълбока емоционална връзка  – ТР – 1 – 2018 – ОСНГТК; страдания от неизпълнено обещание за брак – р. 32 – 1969 – ОСГК.

Неимуществените вреди обхващат комплекс от блага на човешката личност.

В преамбюла на Конституцията на Република България правата на личността, нейното достойнство и сигурност са обявени за върховен принцип.

В литературата е аргументирано виждането, че неимуществените вреди са широк кръг и обхващат последиците от засягането както на блага, които са предмет на субективни права ( права на свободно развитие на личността, права върху телесния и духовния интегритет, право на чест, право на име, право на фирма, право на личен живот, право на изображение, права върху предмети на т.н. индустриална собственост  и други), така и на блага, които не са предмет на права  – вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С., с. 434.

Законът за задълженията и договорите не дава указание за кръга на правоимащите.

Кръгът на лицата, които имат право на деликтно обезщетение по правилата на чл. 52 ЗЗД в случаите на смърт  е изяснен с приетите от Пленума на Върховния съд постановления от 1961 г., 1969 г. и 1984 г., и от Общото събрание на Наказателната, Гражданската и Търговска колегия на Върховния касационен съд през 2018 г.

Кръгът на лицата, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най – близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга – ПП – 4 – 1961 г.

С  ПП – 5 – 1969 г. е допълнена т. 2 от раздел III от ПП – 4 – 1961 г. относно кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт в следния смисъл – имат право на обезщетение за неимуществени вреди и отглеждано, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала.

В цитираните актове на Върховния съд е възприето принципното положение, че се обезщетяват „страданията и загубата на морална опора и подкрепа“ от близките на загиналия.  ПП – 4 – 1961 г. и ПП – 5 – 1969 г. въвеждат като критерий за определяне кръга на материално легитимираните да получат обезщетение лица, близостта със загиналия. Изброяването на този кръг от лица – възходящи; низходящи; съпруг; отглеждано, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го; лице, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала е примерно.

Възприетият от ПП – 4 – 1961 г. и ПП – 5 – 1969 г. критерий на фактическа близост е изоставен от Върховния съд в средата на 80-те години на ХХ в. с приемането на ПП – 2 – 1984 г. С този акт на Върховния съд, кръгът на правоимащите при смърт на пострадалия лица се свежда само до възходящите, низходящите и лица, които фактически имат същото положение спрямо починалия. Всички други лица извън този кръг, включително и братята, сестрите, възходящите от втора и по-горна степен и низходящите внуци и правнуци, са изключени.

С Тълкувателно решение 1/ 2018 г. на ОСНГТК е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ПП –  4 – 1961 г., ПП – 5 – 1969 г. и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. ПП – 2 – 1984 г. е обявено за изгубило сила.

Установеното с ТР 1/ 2018 г. на ОСНГТК на ВКС тълкуване на правната норма се прилага след приемането на тълкувателното решение, т. е. след 21.06.2018 г. и няма обратно действие.

В случаи, когато преди постановяването на ТР – 1 – 2018 – ОСНГТК са се осъществили факти от значение за съществуващо между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да се преценяват с оглед на съответния тълкувателен акт ( Постановление на Пленума на Върховния съд, респ. Тълкувателно решение на Върховния касационен съд) действащ към момента на настъпването на последиците. В противен случай ще е налице обратно действие на новия тълкувателен акт, което е недопустимо. Обратното действие на новия тълкувателен акт би довело до настъпването на неблагоприятни последици за една от страните в правоотношението, каквито не биха настъпили в случаите, когато се прилага тълкуването, дадено с предходен тълкувателен акт.

Тази статия не представлява правно становище , свързан с конкретна ситуация или субект. За правна помощ по казус следва да бъде проведена правна консултация с адвокат.

 

Тази статия не представлява правно становище или съвет от адвокат Елица Маркова или от адвокат Михаил Томов , нито е свързана с конкретна ситуация или правен субект. За юридическа помощ по сходен казус следва да бъде проведена консултация с адвокат, занимаващ се с обезщетения в сферата на гражданско право.