Изпълнителна сила на заповед за изпълнение

Целта на заповедното производство е да се извърши формална проверка дали едно вземане е безспорно и ако е така, да се избегне евентуално скъп и продължителен съдебен процес, като след влизане в сила на заповедта се издаде изпълнителен лист (или издадения вече такъв по реда на чл.418 от ГПК се стабилизира). Сама по себе си заповедта за изпълнение служи единствено като изпълнително основание, като с нейното издаване вземането на кредитора спрямо длъжника не се установява със силата на пресъдено нещо, присъща на съдебни актове, с които се решава по същество спор между страните. С влизането й в сила, обаче, независимо от това в коя от хипотезите на чл.416 от ГПК е станало това (неподадено в срок или оттеглено възражение на длъжника; влизане в сила на съдебното решение за установяване на вземането) всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск, извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК. При настъпване, респ. стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за изпълнение, по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника (респ. от неговите наследници) по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила.

Влязлата в сила заповед за изпълнение съставлява стабилен съдебен акт и посочените в нея задължения не могат да бъдат оспорвани на основания, относими към тяхната ликвидност и изискуемост към момента на подаване на заявлението по чл.410 или чл.417 от ГПК, съответно към момента на изтичане на срока по чл.414 от ГПК за подаване на възражение. Вземанията по такава заповед за изпълнение могат да се оспорват от длъжника (съответно от неговите наследници, приели наследството), само когато основанията за отричане (изцяло или частично) на ликвидността и/или изискуемостта на вземанията на кредитора се основават на открити нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок. Именно в този смисъл е разпоредбата на чл.424, ал.1 от ГПК, като законът установява и пределен срок, в който този иск следва да бъде предявен – тримесечен срок от деня, в който на длъжника е станало известно новото обстоятелство или от деня, в който той е могъл да се снабди с новото писмено доказателство, но не по-късно от една година от погасяване на вземането (чл.424, ал.2 от ГПК).

Тази статия не представлява правно становище или правен съвет, свързан с конкретна ситуация или субект. За правна помощ по казус следва да бъде проведена правна консултация с адвокат.