Задатък

Постоянна и непротиворечива е съдебната практика, че с оглед въведения в чл.9 от ЗЗД принцип на свобода на договарянето, страните могат да уговарят различни последици от поведението си както при сключването така и при неизпълнение на поетите с договора задължения, включително заплащането на неустойки или възможност за отказ от договора като тази тяхна свобода е ограничена единствено от повелителните норми на закона и на добрите нрави. В тази връзка обвързването на конкретен договор със задатък, както и определянето на размера му е израз на автономията на волята на договарящите страни. Постигането на съглашение за задатък зависи от свободната преценка на договарящите дали да придадат на определена престация значението на задатък, който да потвърждава сключването на договора и да гарантира изпълнението му. В този смисъл са множество решения на ВКС: Решение № 206 от 07.12.2010 г. по т. дело № 623/2009 г. на ВКС; Решение № 71 от 09.07.2010 г. по т. дело № 726/2009 г. на ВКС; Решение № 775 от 16.02.2011 г. по гр. дело № 906/2009 г. на ВКС; Решение № №474 от 13.07.2010 г. по гр. дело № 457/2009 г. на ВКС и др. Според действащата нормативна уредба – задатък (уреден в чл.93 от Закона за задълженията и договорите) е уговорка, според която вещ или парична сума, която едната страна дава при сключването на договора служи като доказателство, че договорът е сключен и за обезпечение на неговото изпълнение. Законът е признал право на изправната страна да се откаже от договора и да задържи задатъка, или да иска в двоен размер даденият от самата нея задатък, ако другата страна не изпълни задължението си. Каква ще бъде функцията на задатъка решават страните при сключването на договора, като при липсата на специална уговорка се прилагат диспозитивните правила на чл.93 ЗЗД. Диспозитивният характер на нормата произтича от предоставената на страните възможност да договарят нещо различно от предвиденото в закона. Съществуването на уговорка за задатък се установява чрез тълкуване на договора. Ако договорът съдържа клаузи, чрез които страните придават на авансово платената сума обезпечителна и обезщетителна функции чрез изрично уреждане на последиците в случай на неизпълнение, то предадената сума има качеството на задатък. В този смисъл е Решение № 71 от 09.07.2010 година, по т. дело № 726/2009г. на ВКС. Законът не забранява по един двустранен договор функциите на задатъка да бъдат придадени и на авансово платените суми. В този случай капарото би представлявало част от възнаграждението или цената и ще подлежи на приспадане при изпълнението, като при неизпълнение – ще се задържи или върне в уговорения от страните размер, а при липса на изрична уговорка – в предвидения в чл.93 ал.2 ЗЗД двоен размер.

Тази статия не представлява правно становище или съвет, свързан с конкретна ситуация или субект, както и не ангажира автора с претенция за изчерпателност по темата за търговски и гражданските договори. За юридическа помощ по сходен казус следва да бъде проведена правна консултация с адвокат, занимаващ се с търговско право или с гражданско право.