Непознаването на закона не е извинение.
(Латинска сентенция)

Установяване на фактическа власт върху имот и отстраняването на владелец от имота

Владението представлява фактическо състояние, дефинирано в чл. 68 от Закона за собствеността (ЗС) като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи като своя собственост, лично или чрез други лица. Основните характеристики на владението са обективният признак (corpus) и субективният признак (animus). Обективният признак отразява фактическото упражняване на контрол върху конкретна вещ, а субективният признак се отнася до намерението на владелеца да държи вещта като своя. Да се държи вещ като своя означава владелецът да има съзнанието, че е собственик, т.е. той да счита себе си за титуляр на вещното право на собственост. Намерението е психическо, субективно състояние и законодателят е установил законова презумпция в чл. 69 от ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже обратното – че я държи за друго лице. Тази презумпция е в полза на владелеца, но е оборима, а доказателствената тежест е върху заинтересованите лица, които твърдят, че владелецът не държи вещта за себе си.

Като елемент от придобивната давност, която започва да тече в полза на владелеца, владението трябва да бъде явно и несъмнено, а също и да се осъществява постоянно – тоест, да не е инцидентно и да не позволява на други лица да упражняват контрол върху вещта. Постоянното владение не означава непременно, че фактическата власт трябва да се упражнява непрекъснато във времето; достатъчно е периодични посещения в имота да показват намерението имотът да се счита за свой, стига тези действия да не са прекъснати от други лица. Обективният признак на владението изисква пряко упражняване на власт върху вещта, включително недвижима собственост, за да се изключи правото на собственика. Не е достатъчно владелецът да демонстрира собственическото отношение пред трети лица, ако собственикът няма начин да узнае за това; необходимо е владелецът да използва вещта, а ако става дума за недвижим имот, да присъства физически, да го посещава и да извършва явни действия по поддръжката му. Само при такива действия собственикът може да осъзнае, че друг човек владее имота му и да предприеме мерки за защита на собствеността си.

След като веднъж е установена фактическа власт върху недвижим имот, се предполага, че тя продължава да се упражнява от владелеца, докато не бъде доказано по несъмнен начин, че владението е прекъснато, което би прекъснало и течащата в полза на владелеца придобивна давност. Давността може да бъде прекъсната само ако трето лице е извършило действия, които препятстват владелеца да продължи да упражнява установената фактическа власт върху имота, като тези действия трябва да доведат до отстраняване на владелеца за повече от шест месеца. Основанията за прекъсване на давността са изчерпателно уредени в чл. 116 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и са приложими и за придобивната давност по силата на чл. 83 от ЗС. Според чл. 116 от ЗЗД, давността се прекъсва при признаване на вземането от длъжника; чрез предявяване на иск или възражение или със започване на помирително производство; с предприемане на действия за принудително изпълнение.

Тази статия не представлява правно становище или правен съвет по конкретен случай, както и не ангажира адвокат Михаил Томов от адвокатска кантора ‘Томови’ гр.Варна с определена позиция . За правна помощ е препоръчително да се консултирате с адвокат.