Държавата носи отговорност за причинените вреди съгласно общия принцип, заложен в чл. 7 от Конституцията на Република България (КРБ), чиито разпоредби имат пряко действие по силата на чл. 5, ал. 2 от същия акт. Тази отговорност може да бъде потърсена както пряко срещу Държавата в качеството ѝ на частноправен субект, така и срещу съответното държавно учреждение, тъй като във всички случаи задължението за обезвреда е част от имуществения патримониум на Държавата. Някои специфични случаи на тази отговорност са уредени в специалния Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), който определя основанията за отговорност в зависимост от характера на държавната дейност. За действията на администрацията е предвидена отговорност за всички незаконни актове, действия или бездействия, докато за дейността на правозащитните органи отговорността е ограничена само до изрично посочените в чл. 2 действия. Извън хипотезите на чл. 1 и чл. 2 от ЗОДОВ, отговорността за незаконни актове и действия на държавни органи може да се реализира по реда на общото гражданско право. Затова е допустимо отговорността по чл. 7 от КРБ да се осъществи и по реда на чл. 49 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), както срещу Държавата, така и срещу съответното държавно учреждение. Съгласно чл. 49 от ЗЗД, лицето, което е възложило работа на друго лице, носи отговорност за вредите, причинени при или по повод изпълнението на тази работа. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 от ЗЗД, трябва да са налице следните условия: възлагане на работа; наличие на фактически състав по чл. 45 от ЗЗД, изпълнен от физическото лице, което е пряк изпълнител на работата (включващ деяние, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредата, противоправност и вина); вредите да са причинени при или във връзка с изпълнението на възложената работа чрез действия, които пряко съответстват на изпълнението на работата, или чрез бездействия, произтичащи от закона, други нормативни актове или естеството на работата, или чрез действия, които не съставляват самото изпълнение, но са свързани с него. При всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага, докато не се докаже обратното, съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като е в тежест на ответника да обори тази презумпция, доказвайки безспорно липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на доказване, тъй като тя е правна оценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях въз основа на действащите разпоредби. Останалите елементи на фактическия състав следва да бъдат доказани от лицето, което претендира обезщетение, съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс.
Тази статия не представлява правно становище или правен съвет по конкретен случай. За правна помощ е препоръчително да се консултирате с адвокат, занимаващ се с дела по ЗОДОВ.