Екстрадицията съгл. европейското и българското законодателство

Основният закон, който регулира екстрадицията в България, е Законът за екстрадицията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА) обн. ДВ. бр.46 от 3 Юни 2005г., изм. ДВ. бр.86 от 28 Октомври 2005г., изм. ДВ. бр.52 от 6 Юни 2008г., изм. ДВ. бр.49 от 29 Юни 2010г., изм. ДВ. бр.55 от 19 Юли 2011г., изм. ДВ. бр.53 от 27 Юни 2014г., изм. и доп. ДВ. бр.7 от 22 Януари 2019г., изм. и доп. ДВ. бр.45 от 7 Юни 2019г., изм. и доп. ДВ. бр.48 от 2 Юни 2023г., изм. и доп. ДВ. бр.67 от 4 Август 2023г., изм. и доп. ДВ. бр.100 от 1 Декември 2023г., изм. ДВ. бр.18 от 1 Март 2024г. Процедурите по него са свързани с наказателното право и се провеждат по правилата, определени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).Относима е и Европейската конвенция за екстрадиция (ЕКЕ) на Съвета на Европа. България е страна и по редица двустранни договори за екстрадиция с различни държави.

В някои случаи, изходът на дело за екстрадиция може да зависи и от Женевската конвенция на ООН за статута на бежанците от 1951 г. или от други международни конвенции, свързани с преследване на конкретни престъпления.

ЗЕЕЗА се прилага изцяло, когато искането за екстрадиция се базира на принципа на „взаимност“, т.е. следва да съществува споразумение за реципрочност при предоставяне на правна помощ по наказателни дела, дори и без официален договор.

ЗЕЕЗА се прилага и в случаите, когато има издаден бюлетин от Интерпол или сигнал от Шенгенската информационна система. Исканията от международни съдилища също се уреждат чрез ЗЕЕЗА, но в тези случаи обикновено има многостранен международен договор.

Условията, заложени в чл. 5 на ЗЕЕЗА, са общовалидни и се прилагат към всяко искане за екстрадиция. Основното изискване е принципът на „двойна наказуемост“, което означава, че престъплението трябва да бъде наказуемо както по законите на молещата държава, така и на Република България, с наказание лишаване от свобода или друга мярка, изискваща задържане за срок от поне една година или по-дълго. Това условие се смята за изпълнено, когато съставите на престъплението по двата закона съвпадат по основните си обективни и субективни елементи, въпреки евентуални различия. Ако вече е наложено наказание на исканото лице, то трябва да бъде с продължителност от поне четири месеца. Друга възможност е, ако компетентните органи на молещата държава са наложили мярка за задържане със същия минимален срок.

За разлика от тези условия, предпоставките за допустимост, изложени в чл. 6 на ЗЕЕЗА, са формулирани в отрицателна форма и показват кога екстрадицията не е допустима. Тези предпоставки се отнасят до конкретното лице.

Първите три предпоставки са свързани с гражданството на лицето. Една от тях е наличието на българско гражданство, което е от значение най-вече в случаите на екстрадиция при условия на взаимност, тъй като при международни договори това обикновено се позволява. Ако лицето е било български гражданин към момента на извършване на престъплението, то носи отговорност пред българските власти съгласно националния принцип, определен в чл. 4, ал. 1 от Наказателния кодекс. Това обстоятелство може да бъде основание за отказ от екстрадиция.

Чуждите граждани не подлежат на екстрадиция, ако се ползват с международна закрила или им е предоставено право на убежище, съответно статут на бежанец, в съответствие със законите на дадена държава. С оглед на международните задължения на България, нейното членство в Европейския съюз и разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, изразът „предоставено убежище в РБ“, който се съдържа в чл. 6, ал. 1, т. 2 на ЗЕЕЗА, трябва да се тълкува разширено. Това се основава както на Женевската конвенция за статута на бежанците (по-специално чл. 1 и чл. 33, както и Протокола от Ню Йорк), така и на чл. 78, §2, a) от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), който е част от първичното право на ЕС и има пряко действие. В случаите на противоречие с вътрешното законодателство, правото на ЕС има предимство.

Също така, лица с имунитет спрямо българската наказателна юрисдикция, като дипломати и други подобни, също не могат да бъдат екстрадирани.

Важно е да се отбележи, че гражданството, имунитетът или предоставеното убежище трябва да са налични към момента на получаване на искането за екстрадиция, според чл. 6, ал. 2 от ЗЕЕЗА.

Тази статия е информативна и не представлява правно становище или правен съвет, свързан с конкретна ситуация или субект. За правна помощ по казус, свързан с Европейска заповед за арест, както и при каквито и да е казуси, свързани с наказателно право, задържане на лице и др. следва да бъде проведена правна консултация с адвокат, занимаващ се с наказателно право.