Неустойка и обезщетение

В едно съглашение (договор, споразумение) неустойка се договаря между страните, в определен от тях размер. Размерът не подлежи на доказване, а е необходимо единствено да се установи, че е налице неизпълнение – пълно, некачествено или забавено.

Всяка неустойка може свободно да се определя от страните, доколкото  автономията на волята и свободата на договарянето са основни конституционни свободи и зачитането им е задължително за частно правните субекти и за държавните органи. Законодателят е въвел ограничение с разпоредбата на чл.9 от Закона за задълженията и договорите, съгласно текста на която съдържанието на договорите страните могат да определят свободно само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави. Противоречие със закона е налице при противоречие с правен принцип, който, макар и да не е изрично формулиран, е въплътен в много отделни норми и е част от действащата правна система. Колкото до добрите нрави – с разпоредбата на чл.26 от Закона за задълженията и договорите, на тях се придава правно значение, като нарушението им се поставя по последици наравно с нарушението на закона. Особеност на добрите нрави е, че те не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.

Уговарянето за дължима неустойка, освен обезщетителна има и наказателна функция, чрез съчетанието на които се обезпечава надлежното изпълнение от длъжника.

Обезщетение представлява санкция различна от неустойка по договор, макар и със сходна функция. Когато е налице обезщетение, то следва да се проведе доказване, за разлика от хипотезата на неустойка. Претендиращият обезщетение следва да докаже не само неизпълнение на база, на което се дължи обезщетение, но и неговият размер.