Непознаването на закона не е извинение.
(Латинска сентенция)

Вземане на кредитор, обезпечено с ипотека

Съгласно разпоредбата на чл.133 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, за обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество. Кредиторът разполага с възможност да избира от кое имущество да се удовлетвори – с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника /ако е налице такова обезпечение/ или с друго налично такова, поради което всяко действие на длъжника, намаляващо имуществото му /или създаващо значително затруднение за удовлетворяване от това имущество/, е увреждащо кредитора. Учредяването на ипотека върху недвижим имот има за последица придобиването от обезпечения кредитор на правата уредени в чл. 173 от ЗЗД, като същият има правото да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот в реда на привилегиите по чл.136, ал.1, т.3 от ЗЗД, независимо от промяната на собствеността върху него и от това дали той е секвестируем. Поради това и учредяването на ипотека върху имот от длъжника в полза на трето лице, има за последица увреждането на кредитора по смисъла на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД.

Длъжникът винаги знае за увреждането, когато увреждащото действие е извършено след възникване на кредиторовото вземане. Когато разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно, е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него – така в Решение № 18 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3396/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Светла Цачева.

В литературата и съдебната практика се приема, че ипотеката може да има възмезден или безвъзмезден характер в зависимост, както от отношенията между ипотекарния кредитор и собственика на имота, така и от главното отношение. Съобразно решение № 97/30.05.13г. по гр.д. № 442/12г. на ІV г.о на ВКС,  договорът за ипотека не може еднозначно и категорично да бъде класифициран като възмезден или безвъзмезден такъв, а това зависи от изричната уговорка на страните по този договор – дали е уговорено възнаграждение за ипотекиращия или друга облага, дължима от обезпечавания кредитор в полза на обезпечаващия /застраховане на имота, отсрочване или разсрочване на главното обезпечено задължение, заплащане на по-ниски лихви или опрощаване на изтекли лихви; или когато главният договор между страните по договора за ипотека, не би бил сключен, без сключването на договора за ипотека/. В останалите случаи, когато не са налице горните или подобни на тях хипотези на възмездност в отношенията, ипотекарният кредитор /ответник по иска по чл. 135 от ЗЗД/, няма правно-защитим интерес и за прогласяването на относителната недействителност спрямо ищеца на увреждащия го договор за ипотека, не е необходимо този ответник да е знаел за увреждането на ищеца.

Някои от посочените в цитираното решение хипотези, при които се счита, че договорът за ипотека е възмезден (когато главният договор не би бил сключен, без сключването на договора за ипотека) се оспорват в доктрината /виж проф. М. Марков в „Ипотеката като възмезден или безвъзмезден договор” в „Търговско и облигационно право”, 2017, кн. № 1/.

Тази статия не представлява правно становище или правен съвет, свързан с конкретна ситуация или субект. За правна помощ по казус следва да бъде проведена правна консултация с адвокат, занимаващ се с вещно и облигационно право.